Ст. Мутафова: Винаги съм се плашила от роли, в които играя себе си

Тази пиеса, която репетирам в момента има много общо с мен, което ме плаши. Аз винаги съм се плашила от роли, които имат много общо с мен, заявява в интервю за БГНЕС голямата актриса Стоянка Мутафова, която след броени дни ще навърши 90 години, но продължава да играе и репетира.

В началото винаги, когато играя роли, които приличат много на моя характер, започвам да се плаша. Пък всъщност не е така. Когато има богатство в ролята, защо да не съм себе си. Тук има, но това е много надълбоко и трябва много да се чопли, за да се извади това, което е зад текста, което е мъчно в тази роля, но ми е интересно, защото не мога да играя само характерни роли. И едното, и другото ми е интересно. Човек трябва да разнообразява, не може да играе все едно и също, казва Мутафова.

"Мрачен човек съм по-скоро. Не толкова тъжен, колкото мрачен. Не обичам компаниите например. От малка, от дете винаги съм избягвала калабалъка, да съм с много хора. Много приятелства – не. Винаги съм имала приятелка една, повече не. Другото не е приятелство. И смятам, че който говори, че има много приятели, той няма нито един. Някои казват: "Аз имам приятели, с приятели бяхме, така обичам приятелите си". И колко приятели имаш? Ти не можеш да бъдеш приятел с толкова много хора. Приятелството трябва да се цени и трябва да си подбираш приятелите", казва голямата актриса.

"Не мога да кажа, че само един ми е най-добрият приятел, защото когато съм се сближава с един мъж, когато съм имала брак, голяма любов, той става и мой приятел. Трябва да бъде така с мен, както аз с него. Да се знаят нещата. И най-малката лъжа и дребна измама, не понасям. Малко крайна съм била винаги в това отношение и съм разваляла някой и друг брак по тази причина.

Голям приятел, освен, че много съм го обичала, това беше Нейчо Попов, последният ми мъж. Той ми беше освен мъж, наистина човек, на когото наистина можеш да вярваш, да разчиташ, че няма да те предаде. Сега не знам как щяха да се развият нещата. Ние бяхме само 17 години женени. На мен много малко ми се видя, защото много се обичахме. Аз не съм се женила повече. Всички си мислеха, че ще мине някоя и друга година и пак ще се омъжа. Дори една съученичка ми се обади и ми каза, всички говорят, че ще се ожениш за Тодор Живков. Викам, баш за него няма да се оженя", смее се тя. "Аз за себе си знаех, че няма да се женя вече и няма да позволя на мъж да е при мен", добавя тя.

"За мен този театър (Сатиричния театър) е кажи-речи всичко. Даже може би съм жертвала детето си, без да искам, заради театъра. Моята мечта да бъда артистка беше толкова голяма и голяма битка с баща си имах, който се съсипа да ми втълпява, че не съм родена за артистка, че нямам никаква дарба, ама никаква. Понякога това много лошо ми влияеше, защото той е бил драматург в Народния театър, той разбираше много театър. Той беше много високо културен и образован човек. Следвах класическа филология, искаше да ме прави археолог. Не успя да се наложи, но успя да ме накара до край да изкарам университета и след това аз се чувствах свободна и станах артистка.

Един ден той ми каза: "Виж какво, ти нямаш данни, не си хубава". Красавица де, тогава по мое време беше много важно да си красавица. И по това ги избираха много често. Така нещо, ако ти липсва хубост, отиваш назад. Той ги знаеше тези работи и ми каза: "трябва да знаеш, че или трябва да бъдеш номер едно, или хич". И аз тогава казах: "Аз ще бъда номер" и си повярвах. Той ми се изсмя. Аз му викам: "Смей се, ще видиш". И не можа да види, де. Т.е. като казвам номер едно, аз в никакъв случай не се слагам номер едно, но съм между тези, който се отделиха, няма какво да скромнича. И съм между единиците. Разправяше едно време една баба, че когато някой каже нещо, винаги едно птиче лети и казва: "Амин! Амин! Амин!" Сигурно съм го казала в "Амин", та е станало", каза Стоянка Мутафова.

"Интересувам се какво става в обществото, в България, но за съжаление зрението ми е много зле и не мога да чета вестници. Това е невъзможно. Шрифтът е много ситен за мен. И книги, лошото е това, че се лиших от най-голямото ми удоволствие, да чета книги. Даже в началото мислих, че няма да го преживея, но го преживях. Чрез телевизията и чрез разговори с хората разбирам какво става в България. Много ме интересува, но като че ли малко ми намаля интересът. Беше ми по-голям интересът. Бях започнала и решения да имам за себе си, какво да бъде. Това нещо избледня в мен, защото се уморих от това, че нищо не става. Не може да не стане, то е неизбежно. Или ще отидем на дъното и ще изчезнем...

Моята надежда е, че млади хора, даже такива, които учат в чужбина, на които, не че завиждаме, но си мислим, ето сега уредиха се там. Мислим, че няма да се върнат. Но все ми се струва, че хора умни, научили нещо навън, ако се върнат такива хора и подемат нещата от начало здраво, яко, истински, ще се оправим. Защото иначе сме яка жилка, толкова години не сме изчезнали. Макар, че е имало и такава възможност, не сме се предали. И мисля, че и в този случай, то няма да е по мое време в никакъв случай, но Дай Боже така да стане", казва Мутафова.

"Искам да съм на сцената, докогато мога. Малко ми пречи зрението. Сега например, като чета пиесата, гледам как другите.., аз не чета гладко, с лупа чета. Засичам, ремарките ги чета като реплики и това ме притеснява. Мисля, че другите се отегчават от това, че аз ги спъвам, но полека лека си наваксвам и след това си вървя в крак с другите. Първите дни са ми малко мъчителни. Този, който не ме познава може би се отегчава и си вика: "Тая пък защо продължава". Но се вмествам в нещата. Докато мога, знам ли докога ще мога.

Ето, тук в тази роля, тя се опитва няколко пъти да стане на краката си, да стане, както когато е живяла в Бел Епок, тъй красива, това красиво време, когато жените са били много добре облечени, много добре гледани от мъжете, много добре ухажвани и т.н., тя се мъчи, става от инвалидния стол, застава права. Те не могат да повярват, защото някой път, дори и да си парализиран, може да скочиш на крак от вътрешен импулс, от дух. То е малко относително. Аз може би преувеличавам, но аз говоря въобще, че човек може да надмогне недъг и пречки, и прочие чрез дух. Аз имам няколко момента тук, в които ставам така, е, не мога дълго да издържа, но ония онемяват около мен, дъщерите ми. "Какво правиш ти, бе", ме питат - "Какво правя, правя това, което всички правят". Това е духът. Все още имам някакъв дух, е, може да не е онзи, с който съм започнала сигурно, но за годините ми стига", споделя Стоянка Мутафова.

На 16 януари 2012 г. в Сатиричния театър започнаха репетициите на френската комедия "Столетие мое" от Мишел Лоранс. Две седмици преди 90-тия си юбилей на 2 февруари, първата дама на Сатирата – Стоянка Мутафова се отдава на работа върху най-новата си роля. Нейната героиня Малу празнува стотния си рожден ден и по този повод цялото й семейство се събира около нея.

Режисьор на постановката е Владимир Петков, който е и преводач на пиесата. Сценограф е Петър Митев, костюмите ще са дело на Анна Пелтекова, а Мартин Каров ще напише музиката към спектакъла. Партньорки на Стоянка Мутафова са актрисите Йорданка Стефанова, Росица Александрова и най-новото попълнение на театъра – Полин Лалова. Премиерата на "Столетие мое" е планирана за началото на април. На самия 2 февруари Стоянка Мутафова по традиция ще играе на сцената на Сатиричния театър. На връх рождения си ден тя ще участва в спектакъла "Госпожа Стихийно бедствие". /БГНЕС

София / България

Иво Инджев: Къде ще отиде Първанов?

Следвайте следите на парите и ще разберете. >>>